Прилики
- Тоталитарен характер – еднопартийна власт, сливане на държава и партия, липса на разделение на властите, репресивен апарат (Гестапо, НКВД, Държавна сигурност), контрол над медиите, изкуството, науката, образованието.
- Култ към вожда – Хитлер, Мусолини, Сталин, Мао, Ким – всеки с иконография на непогрешим, полусакрален лидер.
- Мобилизационна идеология – историята върви към предопределена цел (расова победа / безкласово общество); индивидът има смисъл само чрез принадлежност към колектива.
- Враг на либералната демокрация, парламентаризма и класическия либерализъм – и двете системи презират «буржоазната» демокрация, «формалните» права и «егоистичния» индивид.
- Милитаризация на живота – униформи, паради, младежки организации (Хитлерюгенд, комсомол, пионери), масови ритуали, култ към физическото възпитание.
- Терор като инструмент на управление – концентрационни лагери, показни процеси, колективна отговорност, «превантивни» арести, депортации на цели народи.
- Отхвърляне на автономията на личността – човек е инструмент на историческа мисия, не самоцел.
- Икономика под държавен контрол – при комунизма чрез национализация, при фашизма чрез корпоративизъм и партийно направлявана «частна» собственост.
Разлики
- Основна категория на анализа: комунизмът мисли през класа (експлоататори срещу експлоатирани); фашизмът – през нация/раса (арийци срещу «нисши раси», италианци срещу «чужди») или през органично цяло на нацията.
- Отношение към собствеността: комунизмът я премахва; фашизмът я запазва, но я подчинява на държавата (корпоративизъм).
- Отношение към историята: комунизмът е прогресистки, футуристичен – светло бъдеще, «нов човек», край на историята чрез революция. Фашизмът е регресивно-героичен – възстановяване на изгубено величие (Римската империя, «Хилядагодишен райх», «Велика България»).
- Отношение към религията: комунизмът е категорично атеистичен и антирелигиозен; фашизмът е двойствен – понякога сключва конкордати (Мусолини с Ватикана, 1929), понякога изгражда свой езически култ (нацизмът).
- Идейни корени: комунизмът стъпва на Просвещението, Хегел, Маркс – рационалистично-хуманистична традиция, изкривена в тоталитаризъм. Фашизмът стъпва на анти-Просвещението – Ницше (в изкривено четене), Сорел, Гентиле, романтически национализъм, витализъм, ирационализъм.
- Универсализъм vs партикуларизъм: комунизмът е интернационалистичен – «пролетариите от всички страни, съединявайте се». Фашизмът е партикуларистичен – всяка нация/раса за себе си.
- Отношение към равенството: комунизмът провъзгласява (макар и лъжовно) равенството на всички хора. Фашизмът открито го отрича – йерархията между раси, нации, полове е «естествена».
- Отношение към насилието: комунизмът го оправдава инструментално – като историческа необходимост «до победата на пролетариата». Фашизмът го превъзнася по същество – като жизнена сила, като «пречистване», като естетика на подвига и жертвата.
- Историческа траектория: класическият фашизъм е унищожен военно през 1945 г. и оттогава живее само в маргинални форми. Класическият комунизъм преживява 1945 г. и рухва вътрешно през 1989–1991 г., но оставя жизнеспособни наследници (Китай, Виетнам, Куба, КНДР).
- Морална оценка на Запад: фашизмът е универсално осъден и криминализиран; комунизмът – в различна степен според страната, никога с еднакво категорично отхвърляне.
Ключово общо ядро
И двете системи заместват свободата с принадлежност, личността с колектив, закона с волята на вожда, и истината с идеологията. Разликите са в мита, който обосновава това – раса или класа, минало или бъдеще, нация или човечество. Тоталитарната структура е една и съща; различни са боите, с които е нарисувана.
Защо тогава са непримирими врагове?
Иван, парадоксът е точно този – колкото по-близки са две идеологии по структура, толкова по-непримирими стават. Няколко причини се смесват:
- Спор за едно и също място. И двете системи претендират за пълната лоялност на един и същ човек – работника, млад мъж, безработния, разочарования от либералната демокрация. Не може двама учители да преподават на един и същ ученик едновременно – трябва да се избере. Комунистът вижда във фашиста «предател на класата», фашистът вижда в комуниста «предател на нацията». И двамата се борят за душата на «масата», която е една.
- Взаимно раждане. Фашизмът израства в реакция срещу комунизма – като антитеза, като защита срещу болшевишката вълна след 1917 г. Мусолини е бивш социалист; германските фрайкори се раждат за да смачкат Спартаковото въстание през 1919 г.; испанската Фаланга – срещу републиканския фронт с комунисти; Хитлер прави кариера, използвайки страха от «болшевишката чума». Тоест фашизмът си строи идентичността чрез отрицание на комунизма. Не може да оцелее без своя враг.
- Взаимно огледало. Комунистите виждат във фашистите това, което самите те са – еднопартийна диктатура, култ към вожда, репресивен апарат, използване на терора. Огледалният образ е непоносим, защото разкрива, че «правилното» тоталитарно управление на пролетариата и «неправилното» тоталитарно управление на нацията са структурно едно и също. Оттам идва и особената ярост – мразиш най-много онзи, който ти прилича най-много.
- Несъвместими митове. Общото ядро е едно и също, но митовете, които го обличат, са взаимоизключващи се. Не можеш да бъдеш едновременно интернационалист и националист; класов теоретик и расов теоретик; атеист и окултист-мистик. Идеологическото ядро не подлежи на компромис – мит срещу мит.
- Битка за посткапитализма. И двете идеологии обявяват либералния капитализъм за банкрутирал и се борят кой ще го наследи. Това е борба за бъдещето след капитализма – или интернационален социализъм, или национално-корпоративна държава. Тук няма трето.
- Съперничество за геополитическо надмощие. В конкретните исторически условия – Германия срещу СССР, Италия срещу Комминтерна, Испания срещу Народния фронт – става дума и за империи, ресурси, територии. Идеологическата несъвместимост се преплита с класически геополитически конфликт.
Едно важно уточнение
Непримиримостта им обаче не е абсолютна – историята показва изненадващи паузи и съюзи, продиктувани от прагматика:
- Пакт Молотов-Рибентроп (23 август 1939 г.) – Сталин и Хитлер разделят Полша, Прибалтика, Финландия. Две години «братство между народите». Комунистическите партии по света трябва спешно да пренаредят реториката си и да спрат да наричат фашизма «висшия стадий на капитализма».
- Национал-болшевизъм – маргинални, но интересни течения, които се опитват да съчетаят двете (Николай Устрялов в Русия, Ернст Никиш в Германия, днешният Дугин донякъде).
- Съветски съюз след 1934 г. – култът към Сталин, «социализмът в една страна», великоруският патриотизъм по време на войната, антисемитските кампании след 1948 г. – всичко това фактически «фашизира» съветския комунизъм отвътре.
- Германските «национал-революционери» от «Стразьорското крило» на НСДАП (братята Стразьор, ранният Гьобелс) са фашисти с силни социалистически инстинкти – Хитлер ги избива през «Нощта на дългите ножове» (1934 г.) точно защото размиват границата.
